Да се смееш или да плачеш, тов е въпросът. Аз като чета тази тема, та се замислям...
Преди няколко седмици излизам от блока до близкия магазин. Гледам едно хлапе има няма 10-12 години лети към паркранатами кола и се "разбива" върху предния капак.
Отначало си помислих, че някой го е бутнал, или знам ли... докато осмисля ситуацията гледам поредното хлапе се затичва, лъвски скок и ууууууааааааауууу пуфффф върху капака на бедната ми колица... При връщането на малкия в посока от стъклото към фаровете, някакъв метален ключодъжател по дрехите му стърже неистово по боята, ама на него му е весело. Едното от хлапетета свойски е стъпило с единя крак на предната броня. Тя моята количка си е възстаричка и очукана и без това, ама да я рушат пред очите ти хич не е приятно, баси...
Реших да не се правя на скандалджия, и да подходя педагогично към случая.
- Малък, тази кола твоя ли е ?
Казвам аз, с най-дружелюбния си, почти бащински тон. В резултат малкия ме изглежда като мутра, чиито мерцедес някой е дръзнал да засече на кръстовището.
-Не. Що ?
- Ами моя е.
Обявявам тържествено аз, уверен че ще предизвикам някакъв признак на срам или поне смътно чувство на притеснение. Нищо подобно.
Малкият ме поглежда с неприкрита досада. Все пак, казва едно "Ами хубу" обръща се и си тръгва с другарчетата.
А аз останах покрусен от явната неефективност на "педагогическия" ми подход и размишлявайки за времето, когато такива проблеми се решаваха с хубаво навикване, звучен шамар и последващо водене при родителите...
Е сега разбира се не е така. Пък и как да бъде? Току виж после някой гений на правната мисъл решил, че ситуацията е направо за НОХД и то във военния съд, защото съм действал при и по повод службата си.
Пък и не ме блазни идеята за медийна "слава" тип: "Полицай бие ученици. Играели си до колата му."