forum.lex.bg

Значи, аз съм един частен тъжител (да си представим, а не че наистина съм ).
Като частен тъжител не съм длъжен да разбирам от наказателно право. Излагам си аз чинно фактите в тъжбата и си ги доказвам.
Тези факти примерно сочат на клевета. Първата инстанция обаче признава подсъдимия за виновен за обида.
Или примерно съм изложил факти за лека телесна повреда, но съдът приеме, че има закана с престъпление. Да си представим, че някак се случи.
Аз като частен тъжител съм доволен - "врагът" е осъден. Откъде да знам правилната квалификация - не съм прокурор все пак. Не обжалвам.
Обжалва подсъдимият. Въззивната инстанция казва: ааа, тук няма обида (съответно няма 144), има еди-какво си, обаче то е по-тежко наказуемо, а съответна жалба от частния тъжител няма.
Та какво прави въззивната инстанция? Фактите отникъде не осъществяват състава на 146 или на 144. Не може да осъди подсъдимия и за по-тежкото престъпление. Не може - според мен - и да върне за ново разглеждане, защото няма процесуално нарушение, а има неправилно прилагане на материалния закон. И в крайна сметка тя трябва да оправдае подсъдимия.
Така ли е?
И ако е така, какво излиза - аз, горкият частен тъжител, който не съм длъжен да разбирам от право, оставам "невъзмезден" заради грешка, която не е моя, а на районния съд.

Подоби ситуации има и по не едно и две ОХ дела
Ето нещо от моята колекция "Любими решения"

ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ОБСЕБВАНЕ Е НАЛИЦЕ, КОГАТО ВЕЩИТЕ, ПРЕДМЕТ НА РАЗПОРЕЖДАНЕТО СА БИЛИ ПРЕДОСТАВЕНИ НА ДЕЕЦА ДА ГИ ВЛАДЕЕ ИЛИ ПАЗИ НА ОПРЕДЕЛЕНО КОНКРЕТНО ОСНОВАНИЕ.
Чл. 206, ал. 1 НК

Чл. 194, ал. 1 НК



Докладчик съдията Пенка Томчева
Безспорните фактически положения, дали основание на съдилищата да ги квалифицират като присвояване по чл. 206, ал. 1 НК, са както следва: подсъдимият обитавал собствен на пострадалия обзаведен апартамент, със знанието на пострадалия, по сключен между него и трето лице наемен договор за същия апартамент и с предплатен наем за три месеца. След като пострадалият предупредил подсъдимия, че следва да освободи апартамента, когато изтече договореният срок, подсъдимият дал в заем на пострадалия по негово искане 150 000 лева, с уговорка, че ако пострадалият забави връщането на заема, може да се удължи наемният период. Междувременно срокът на предплатения наем изтекъл, но подсъдимият не освободил апартамента, което станало причина за неблагоприятна промяна в съществуващите преди това добри отношения между подсъдимия и пострадалия собственик, който посетил апартамента си, придружен с представители на полицията и пак предупредил подсъдимия да го освободи. При следващо посещение пострадалият намерил апартамента си освободен, но с изнесено от същия част от подробно описано в присъдата обзавеждане, на стойност 2 073 999 лева. Когато със съдействие на полицията пострадалият открил новия адрес на подсъдимия, на няколко пъти последният му върнал изцяло инкриминираните вещи.

Така установените фактически положения не сочат на присвояване по чл. 206, ал. 1 НК, защото: при обсебването деецът извършва разпоредителни действия в своя полза с вещ, която владее или пази. Да "владее" или "пази" означава предоставяне на вещта на дееца на някакво основание. Нерегламентираният достъп до вещи не означава, че те са предоставени за владение или пазене, поради това, когато някой, имайки такъв достъп до вещи, извърши с тях разпоредителни действия без съгласието на собственика им и когато това е с цел за присвояване, ще е налице кражба, а не обсебване по чл. 206 НК. В случая подсъдимият не е страна по сключения между пострадалия и трето лице договор за наем, от което следва, че на него не са били предоставени за владение или пазене вещите от апартамента, предмет на наемния договор. Доколкото, предвид данните по делото за дадени от подсъдимия на пострадалия в заем 150 000 лева, би могло да се приеме, че с изнасянето на процесните вещи от апартамента, без съгласие на собственика, подсъдимият е извършил това с цел да ги присвои, деянието му би следвало да се квалифицира като кражба по чл. 194, ал. 1 НК, а не като обсебване по чл. 206, ал. 1 НК. Такова обвинение обаче не е било предявено, протест в тази насока не е подаван, поради което възможността за правна квалификация на деянието по приложимия материален закон е процесуално изключена.

Като е прието, че извършеното от подсъдимия С. е обсебване по чл. 206, ал. 1 НК, в нарушение на материалния закон и като не е приложен приложимият за случая материален закон,подсъдимият е осъден за несъставомерно по чл. 206, ал. 1 НК деяние. Касае се до утвърдено от въззивния съд нарушение на материалния закон - отменително касационно основание по чл. 352, ал. 1, т. 1 във вр. с ал. 2 НК. Поради това и съгласно чл. 357, ал. 1, т. 2, предл.посл. НПК, предвид несъставомерността на деянието чл. 206, ал. 1, респ. по чл. 206, ал. 6, във връзка с ал. 1 НК след отмяна на потвърдителното въззивно решение, подсъдимият С. следва да бъде признат за невинен и оправдан по обвинението му по чл. 206, ал. 1 НК.

По ОХ - да, но на прокурора това му е работата, докато за частния тъжител се смята, че не е длъжен да може да квалифицира деянието правилно (и да го квалифицира въобще).

Чела съм решения по ОХ и в по -друг смисъл, като да е допустимо и невярна квалификация/незаслужено смекчена/ да бъде оставена в съдебния акт поради неспособност да се направи нищо от контролната инстанция, щом престъпление има.Оправдателна присъда се постановява ,ако деянието не съставлява престъпление въобще, а не престъплението, което твърди обвинителя/ не е добре да се отнасят твърдяното престъпление като квалификация към извършеното престъпление като ябълка към домат , понеже винаги рефлектира и върху фактическите твърдения на обвинителя, а и все едното ще е несъставомерно, ако съставите са в отношения на алтернативност, пълна несъвместимост/.Някакъв шанс, с много "ако", може би оттук:

РЕШЕНИЕ № 273 ОТ 20.07.2000 Г. ПО Н. Д. № 221/2000 Г., III Н. О. НА ВКС

ОПРАВДАТЕЛНА ПРИСЪДА МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОСТАНОВЕНА САМО КОГАТО ПОДСЪДИМИЯТ НЕ Е ОСЪЩЕСТВИЛ ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, ЗА КОЕТО ИМА ПОВДИГНАТО ОБВИНЕНИЕ, НИТО ДРУГО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ИЗВЪН ОБВИНЕНИЕТО.
Чл. 302 НПК


Докладчик съдия Саша Раданова

Касационното производство е образувано по протест на прокурор от С. градска прокуратура срещу решението на С. градски съд от 29.03.2000 г. по в. н. о. х. д. № 116/2000 г., с което е потвърдена присъдата на С. районен съд от 27.10.1999 г. по н. о. х. д. 1680/1997 г.
С посочената присъда подсъдимият В. П. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатите и поддържани срещу него обвинения в престъпление по чл. 252, ал. 1, предл. 2 (отм.) във връзка с чл. 195, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 4 и 5 НК ­ за кражбата на 20 срещу 21.07.1991 г. пред Парк-хотел "Москва" в гр. С. на лек автомобил "Фолксваген ­ Джета" и намиращите се в него вещи на обща стойност 201 076.50 лева, принадлежащи на германския гражданин Е. П., извършена след предварително сговаряне с неизвестно лице по прякор "Брадата" (М.), както и по чл. 294, ал. 2 НК ­ за това, че с цел получаване на имотна облага е спомогнал да бъде осуетено наказателното преследване срещу С. С., който на 14.12.1989 г. е лишил от живот С. Л. С.
В протеста се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на процесуални правила и на материалния закон ­ липсват правни изводи въз основа на приетите за установени факти, както и собствени на въззивния съд съображения в подкрепа на взетото решение. Предлага се отмяна на решението (и на първоинстанционната присъда) и връщане на делото за ново разглеждане без да се сочи стадия, от който, според протестиращия прокурор, следва да започне новото разглеждане на делото.
Върховният касационен съд намира протеста за основателен. При съществено нарушение на процесуални правила е постановено и оправдаването на подсъдимия П. по обвинението в престъпление по чл. 294, ал. 2 НПК.
Относно това престъпление въззивният съд е приел, че:
- на 07.10.1991 г. в бетонирана шахта на тоалетна в двора на подсъдимия на ул. "20" ­ 9 в кв. "В." е бил открит разложен мъжки труп, идентифициран впоследствие като изчезналия на 14.12.1989 г. нумизмат С. Л. С.;
- убийството на С. Л. С. било извършено от С. С., също покойник, чийто разложен труп е бил намерен на 30.12.1990 г. в близост до С. езеро;
- при задържането му на 04.09.1991 г. подсъдимият П. направил пред свидетелите Б. Т., С. В. и И. Х. признание за съучастието си в убийството на С. Л. С. и признанията му относно последващите убийството действия ­ спускането на трупа в шахтата на тоалетната в двора на подсъдимия, хвърлянето на камъни върху трупа, за да потъне, опита трупът да бъде запален и заливането на шахтата с бетонна плоча ­ "се потвърждавали от действията на оперативните работници по разчистването на фекалната маса и разбиването на бетонната плоча, от находката в шахтата и от констатираните при аутопсията и СМЕ телесни увреждания върху костите и меките тъкани на трупа" (мотиви на чл. 12, гърба по в. н. о. х. д. № 116/2000 г.).
Градският съд е счел, че "от горните факти и обстоятелства може да бъде направен извод за извършено друго престъпление като например по чл. 116, т. 6 и 7 от НК но не и за доказано престъпление лично укривателство по смисъла на чл. 294, ал. 2 от НК" (мотиви, пак там).
При тези съждения постановяването на оправдателна присъда е процесуално недопустимо. Съгласно чл. 302 НПК подсъдимият може да бъде оправдан само тогава, "когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление". Последното именно изключва деецът да бъде оправдан тогава, когато поведението му съдържа признаците на друго престъпление, а не на това, за което му е повдигнато обвинение. Промяната в редакцията на чл. 285 НПК и по-специално на неговата ал. 1, т. 1 не превръща и не може да превърне съда в констататор на престъпление, което обаче не може да бъде наказано само поради липсата на адекватна реакция от страна на обвиняващия орган. След като въззивният съд е установил, че са налице основания на подсъдимия да бъде търсена наказателна отговорност за далеч по-тежко престъпление от това, в което е обвинен и след като му е отнето правото да прекрати съдебното производство и да върне делото за допълнително разследване в съответствие с основните начала за разкриване на обективната истина (чл. 12, ал. 1 НПК) и вземане на решението по вътрешно убеждение (чл. 16, ал. 1 НПК), той следва да постанови осъдителна присъда по повдигнатото и поддържано обвинение. С това, макар и на основание закон за по-леко наказуемо престъпление, престъпното поведение на дееца все пак ще бъде санкционирано и ще се постигне известна обществена и правна справедливост.

И тук претъплението, в което деецът е обвинен, не е извършеното от него, не само че е по -леко, но не е и то , и въпреки това тази невярна квалификация следва да се запази.Нали няма как убиецът да извършва лично укривателство на себе си, тъй че и вероятно не е много съставомерно това 294.
ЧТ не е професионален обвинител- за това той може да изменя фактите в преклузивния срок по 287, ал.5, но за разлика от прокурора не е длъжен, нито трябва да повдига, нито му е работа да повдига обвинение по закон за по-тежко наказуемо престъпление/ както е длъжен да прави прокурора, когато не изменя фактите, но иска "по -тежко" осъждане /.Той може да променя само фактите, съдът- и първа, и въззивна и-я - е обвързан от тях.
Ако възз. съд стигне до извод за др. квалификация - за приложение на закон за по-леко наказуемо, еднакво наказуемо престъпление/ същите факти, няма промяна/, няма проблем да изправи квалификацията, не утежнява положението на жалбоподателя подс.Осъждане по непредявени факти е недопустимо, по предявените може, със забраната за реформацио ин пеюс
Ако въззивния съд стигне до извод за приложение на закон за по-тежко наказуемо престъпление, хич не е добре да са ябълка към домат сътношението квалификация на РС, квалификация на ОС[/size[size=85]]/вероятно и практически не би могло така силно да се обърка първата и-я/ , може да остане като в решението, дето го пейстнах - с леката квалификация, макар и в някаква степен объркана- престъпление има, трябва да има и наказание , било то и несъответно на извършеното, ама пак е нещо на фона на едното нищо?
С уговорката ,че се изследва съотношението на съставите един с друг, както и обектите им на защита.Примерно приписването на престъпление според първа и-я е обидило тъжителя, според въззивната инстанция го е оклеветило, но клеветата е по -тежко престъпление,макар да е вярното, щом жали само подс., трябва да си остане обиден тъжителя/ с клеветата и обидата по начало е по -плъзгав въпроса, че клеветата може да се поднесе в обидна форма, та може да е и съвкупност по начало...и да няма грешка , а пропуск - едно престъпление вместо чл.23/Ако е причинил ЛТП, а първа инстанция го е признала за виновен да се е заканил за такава, пак не би следвало да има проблем, на същия принцип , да си остане заканата с телесната повреда. Понеже той не само, че се е заканил,а и си е реализирал заканата?В един момент, преди да се реализира заканата, тя е била отправена някак си, неминуемо?

все пак ще бъде санкционирано и ще се постигне известна обществена и правна справедливост

Така си мисля , че трябва да е, при доста деликатна и конкр.преценка на съотношението на вярната към невярната квалификация, тъй че да може "по -аргумент на по -силното основание"да си остане осъден за по-малкото, бидейки грешно по -малко, а и грешката не е у обвинителя .
Обаче ако е както си писала, Портокал,

Фактите отникъде не осъществяват състава на...

е трудно поправимо.Примерно -
Ако е чх обсебване от ближен на първа инстанция, но по факти всъщност е кражба от ближен, т.е. на никакво основание не може, по -малко или по -голямо , да си остане обсебване/ защото просто няма факт.власт и няма как да я от-има за целите на делото /, съставите са в отношение на алтернативност- или крада, или обсебвам, май трябва оправдаване , понеже се не сещам за кражбоподобен по -леконаказуем състав от обсебването , който да се прикачи на клетника направо.
П.П. пак се олях .На кратко- трябва да има и спасяеми случаи без несправедливо оправдаване, ама не става винаги май.

За кражбата и обсебването - може да не съм права, но аз бих разсъждавала иначе - ако нещо е спасяемо, класически пример би бил именно този: обвинение само за обсебване, а всъщност е кражба - да остане обсебване. Бих разсъждавала не: "нямал е фактическа власт", а "няма отнемане на владението", т.е. - обсебването е кражба минус елемент на състава, а не плюс, кражбата като деяние съдържа всичко "необходимо" за обсебването.
Може да греша. Но аналогично - нали при обвинение за кражба се приема, че можеш да признаеш за виновен за обсебване.
Случи се да видя и следното: пострадалият е набит пред свои близки с цел да бъде накаран да направи нещо (принуда), обвинението обаче е за хулиганство. Тук вече е май неспасяемо. Оправдани си бяха за хулиганството. Макар че не знам - когато фактите са изложени вярно в обв. акт, а само квалификацията е погрешна... Не знам къде точно е границата (лошо, Седларов, че не знаеш, защото тази граница едва ли е толкова неясна... ).