La clarté de l’expression

[diaida]

Реторика – За първи път за реторика се заговаря през V в. пр.Хр. в Сицилия. Легендата разказва, че Хиерон, тиранът на Сиракуза, забранил на поданиците си да използват речта. Като осъзнали важността на словото, сицилийците създали реториката – изкуството да се говори добре. Словесността започнала да се изучава не като "език" (както се учи чужд език), а като "реч" (discours).
Заслуги за оформянето на реториката като наука за красноречието и за нейното разпространение имат "странстващите учители по мъдрост" – софистите, които защитават всяка теза убедително. Реториката като "изкуството да се говори добре" влиза в противоречие с философията и идеята "да се казва истината". Платон поставя ораторите, наред с поетите, извън "идеалната държава", защото убеждават с преходни идеи, а не с божествената истина, а вторите, тъй като неумело подражават на природата, която е божествено творение.
За Аристотел реториката е "techne " – техника, изкуство, разбирани като занаят, майсторство, умение за съставяне на реч. Той не отрича божествения произход на нещата и идеите, но за разлика от Платон, не търси в реториката опит да се постигне или отрече истината, а чрез убедителност да се постанови мнение – добре защитено, майсторски изразено, логически композирано. В реториката на Аристотел може да се отделят три области: теория на аргументацията, теория на елокуцията (начин на изразяване, маниер на речта), теория на композицията. Целта на всяка реч е достигане на решение, което е резултат от внушеното от оратора мнение на слушателите. По-късно Цицерон прибавя към целта на реториката и друга съществена черта: да доставя наслада и да увлича. Етапите на създаване на речта са: invention – теми, аргументи, техники за убеждаване; disposition – нареждане на частите на речта (встъпление, изложение, обсъждане и заключение); elocutio – избор и разположение на думите в изречението, организиране на детайла, което се състои от учение за подбор на думите, учение за съчетаване на думите и учение за фигурите.
През времето реториката търпи множество промени. Изоставя се прагматичната цел – учение за методите на убеждение и се дава акцент на начина на правене на "хубава" реч, превръщайки в свой предпочитан обект литературата. Все повече стеснява полето си, като се редуцира до elocutio, или изкуството на стила. В съвременността се наблюдава подновяване на интереса към дефинирането на фигурите. Стилистиката, дискурсивният анализ и лингвистиката се връщат към проблемите, съставляващи обекта на реториката. В съвременната поетика и семиотика терминът "реторика" се употребява в три основни значения: лингвистично – като правила за построяване на речта на свръхфразово равнище; като дисциплина, изучаваща "поетическата семантика" – типове преносни значения, т. нар. "реторика на фигурите"; като "поетика на текста" – вътрешнотекстовите отношения и социалното функциониране на текстовете като цялостни семиотични образувания.

Толкова за етимологията на думата.

А сега защо личното ми мнение е, че сме възприели грешно изписване и произнасяне на думата ρητωρική, която се ползва по-често в съчетанието ρητωρική τέχνη - риторики техни - ораторско изкуство, като orator пък е латинската дума за ритор. Буквата "η" в ρητωρική е така наречената "ита" от гр. азбука и в думите се чете като "и". Тоест на гръцки буквално се произнася "риторики" (ако мога да направя такава транскрипция). На латински пък ораторско майсторство е ars dicendi или ars oratoria, така че, ако ще се ползва гръцкото ρητωρική, следва да е риторика, ако ли не - можем да ползваме латинското ars oratoria - ораторско майсторство (изкуство).
За мен е риторика и ритор.

Да уточня, че изказвам мнение по зададената от Император тема, не споря нито със Стендбай, нито с уикипедия ...