emilgrigorov написа:В този абстрактен ракурс явленията в правната система от последните 22 (и малко повече) години придобиват ... коренно различно значение.
Една от основните фигури във философията на политологията след Френската революция, Жан-Жак Русо, смята, че народното представителство не е приемливо, тъй като суверенът е неделим и неотчуждаем: суверенът като упражняване на общата воля може да се представлява само от себе си и следователно в момента, когато народът делегира свои права на представители, той вече не е свободен. Суверенният народ (или както Русо го нарича на кратко – суверенът) не може да делегира на представители властта да градят закони вместо него. А закон може да бъде само този акт, който е одобрен от народа.
В отговор на подобни критики защитниците на парламентаризма и представителната демокрация заявяват, че всъщност властта принадлежи на народа. Според Николай Бердяев обаче държавната власт никога не е принадлежала и по принцип не може да принадлежи на хората, тъй като нейната природа е йерархична. В действителност в най-"демократичните" републики управлява не мнозинството, а малцинството – банкери, партийни лидери (водачи), вестникари. Народният суверенитет е само мит, вълна на народна стихия.
Гаетано Моска прави следното наблюдение: "когато казваме, че гласоподавателите "избират" своите представители, ние използваме много неточен език... по-вярно е да се каже, че техните приятели са ги избрали. В изборите тези, които имат волята, материалите и моралните средства да я наложат върху останалите, взимат водачеството над другите и ги командват". Ако индивидуалните гласове се разпръснат съвсем свободно, шанс за избиране почти няма. Затова изборът се ограничава върху малцина, които имат шансове да успеят. А тези, които имат шансове, са поддържани от групи, комитети, партии, бизнес интереси, т.е. от организирано малцинство. Освен това самият дневен ред, въпросите на изборната кампания внимателно са ограничени да не подриват престижа на кандидатите. Огромното мнозинство от избиратели са пасивни и упражняват ограничено право да изберат между вече готови кандидати. Изобщо както изборите, така и парламентът само привидно са демократични, в полза на мнозинството. Тяхната истинска роля е да подбират, излъчват и тренират политическия елит.
А може ли този трениран, професионален политически елит да бъде отговорен пред своите гласоподаватели? В парламентарната теория и практика има два вида мандат на депутатите. Първият е наричан "свободен мандат", при който "народният представител" е независим от поръченията на своите избиратели и в парламента действа по собствена съвест и убеждения (ако има такива разбира се). Другият вид мандат е императивният (задължителният), който предполага отговорност на депутата пред неговите избиратели и пред целия народ. Избирателите имат право да го отзовават по всяко време, ако той не изразява техните интереси и не се съобразява с техните изисквания. Този втори тип мандат не е характерен за представителната демокрация, а по-скоро за пряката такава, каквато обаче съвременната политическа система не е. В България депутатите са със свободен мандат - както пише в чл. 67(1) от конституцията ни "Обвързването със задължителен мандат е недействително", т.е. те не са отговорни пред никого. В действителност обаче депутатите са отговорни пред своята партия, от която могат да бъдат изключени от партията, да бъдат изключени от фракцията в парламента, санкционирани или наказани по друг начин. Реално народните представители не представляват народа, те представляват интересите вътре в партията, нейните различни фракции, икономически кръгове и други.
Следователно и представителната демокрация не представлява хората, а сама себе си. Най-основната характеристика на съвременната политическа система се оказва мит.
Митове ли са и другите характеристики?
Нека погледнем разделението на властите. Институционалното разделение на властите предполага законодателната, изпълнителната и съдебната власт да са независими една от друга и да се контролират взаимо, като нито една от тях не може да има превес и да се сдобие с огромна власт. В съвременните "демокрации" изпълнителната власт е съсредоточена в правителството, законодателната – в парламента, а съдебната – в съдебната система.
Има ли разделение на властите наистина?
Още през 18 век Монтескьо (едни от основните поддръжници на конституционно-плуралистичните системи) заявява, че ако изпълнителната власт е възложена на лица от законодателното тяло, то свободата би изчезнала, защото едни и същи хора биха станали титуляри на два вида власт. В действителност такава е и ситуацията днес – спечелилата изборите политическа партия (сама или в коалиция) формира правителство от своите редици, като по този начин тя контролира както законодателната, така и изпълнителната власт. Според Монтескьо законодателното събрание дори не бива да заседава постоянно, защото в такъв случай изпълнителната власт ще бъде заета само със защита на своето "изпълнително право". Що се отнася до съдебната, там в редица съдилища разпределението на броя на съдиите се осъществява между парламент, президент и изпълнителна власт ( например Висшият съдебен съвет, Конституционен съд ). И още нещо – кой назначава главния прокурор? В такъв случай съдебната власт не може да бъде независима и се оказва, че разделение на властите не съществува на практика. Ако една партия спечели изборите с мнозинство (което се случва винаги в двупартийни системи и по-рядко в многопартийни, където в повечето случай се формират коалиции), то тя ще има почти неограничена власт и демокрацията реално не съществува.
Разделението на властите не просто не съществува на практика, в условията на представителна демокрация и парламентаризъм, то е невъзможно.
Още повече при системи, когато представителството се създава въз основа на парламентарно мнозинство, членовете на това мнозинство вече престават да бъдат независими депутати, които противостоят на правителството. Те с всички сили го подкрепят, за да се задържи на власт (а следователно и те). Т.е. законодателят се подчинява на изпълнителната власт с оглед да запази собствената си позиция.
Първо, най-важната функция на политическите партии е участието в конкуренцията и борбата за спечелване на властта и за нейното упражняване. Партиите се състезават помежду си в борбата за гласовете на избирателите, като представят своите програми и същевременно се борят срещу останалите парии, критикувайки техните програми. Тук се появява още един парадокс и недъг на парламентаризма и представителната демокрация. Всеки метод на предизборна борба изисква от кандидата определени качества, а за държавно ръководство се изискват съвършено други качества, които нямат нищо общо с първите. Човек рядко притежава и едните, и другите . Нещо повече, вторите биха му пречили в предизборното състезание. Но критиката отива и по-далеч: парламентаризмът създава разделение на труда между относително малък брой професионални политици и тези, които политиците представляват. Представителството става професия, създава се съсловие на професионални политици, за които политиката става занаят и източник на доходи. С оглед да си осигурят тези доходи и да останат на власт (или в парламента като цяло) представителите лавират в различни парламентарни комбинации и често пренебрегват волята на народа. Един малък пример – известен брой лидери на Християн-демократическата партия в Италия повече от 20 години непрекъснато са заемали някакъв министерски пост.
Съществуват различни партийни системи – едно-, дву- и многопартийни с различни разновидности. Всички те обаче се основават на принципа, че спечелилата най-много гласове партия, т.е. тази с мнозинство (дори и да е една, тя пак има мнозинство) ще управлява (сама или в коалиция) – ще има мнозинство в парламента и ще състави правителство. Еднопартийната система, която се основава на диктатура няма да бъде разгледана. Действително ли обаче при дву- и многопартийни системи спечелилата партия има мнозинство? Живеем в т.нар. "криза на политическото представителство". Днес голяма част от гражданите не са представени в избирателния процес, да не говорим за управлението. Близо половината от избирателите в утвърдени конституционно-плуралистични представителни демокрации като САЩ и Швейцария не участват в изборите, не гласуват. Още по-малък е процентът на гласувалите в България. Ако направим просто изчисление, ще видим, че ако някоя партия спечели 40% (такъв висок процент рядко се получава) от гласовете, когато са гласували 60% (повече, отколкото обичайно гласуват в България), то тя реално представлява 24% от населението. Можем ли да говорим тогава за управление на мнозинството?
в средата на 60-те 
