Репресивния апарат е на друго мнение, и е подложил на незаконна репресия, и съдебен екшън мирно протестиращ гражданин. Сами прочетете, в акта на ВКС-в какво се изразява протестът, и как репресивния апарат разказва играта на гражданин надигнал глава. Съдът се налага да разясни на милицията и обвинението,че...не е редно така да се прави.
Р Е Ш Е Н И Е
№ 216
София,27.07.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди и десета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
Членове: АЛБЕНА БОНЕВА
БОРИС ИЛИЕВ
при секретаря Юлия Георгиева, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 185 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 807 от 20.07.2009 година е допуснато касационно обжалване на решение № 275 от 14.11.2008 година по гр.д. № 381/2008 година на Великотърновски апелативен съд, с което са уважени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ и чл. 2, ал.1, т.1 и т.2 ЗОДОВ, предявени от Н. С. Д. от гр. Р. против П. на Р. Б. и О. д. на полиция гр. Р..
Касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК е допуснато поради наличие на противоречива практика по обуславящите изхода на делото материалноправни въпроси: съставлява ли задържането и прилагането на физическа сила и помощни средства от полицейските служители осъществяване на административна дейност и предпоставка ли е за търсене на отговорност по чл.1 ЗОДОВ; представлява ли задържане по смисъла на ЗМВР отвеждането на лицето в полицейското управление за снемане на обяснения; следва ли при определяне на обезщетението за незаконно задържане да се съобрази срокът на задържането и действително претърпените и доказани вреди, както и доколко пострадалия е допринесъл за настъпване на вредите. На основание чл. 290, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване и с оглед установяване налице ли е противоречие между обжалваното въззивно решение и постановките на т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. ОСГК ВКС по въпроса за причинно следствената връзка между действията на полицейските служители и настъпилите вреди; поради противоречие между въззивното решение и т.3 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. ОСГК ВКС относно преценката за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, както и поради противоречие с т.11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. на ВС на РБ относно преценката за основателността на претенцията за вредите и размера им.
В обжалваното въззивно решение е прието, че задържането и прилагането на физическа сила и помощни средства от полицейските служители, в т.ч. задържането и отвеждането на лицето в полицейското управление за снемане на обяснения, съставлява административна дейност и е предпоставка за търсене на отговорност по чл.1 ЗОДОВ.
В решение № 29 от 28.01.2002 г. по н.д. № 671/2001 г. на Върховен касационен съд е прието, че задържането на лице в рамките на 24 часа в изпълнение на заповед по чл. 70, ал.1 ЗМВР до момента на отмяната и по реда на чл. 70, ал.3 ЗМВР, не може да се третира като противозаконно лишаване от свобода, дори когато наказателния съд констатира, че материално-правните основания за това задържане не са били налице.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че задържането от органите на МВР в случаите на чл. 63, т.5 ЗМВР (чл. 70, ал. 1, т.5 ЗМВР отм.), осъществявано при невъзможност да се установи самоличността на лицето, съставлява административна дейност на държавен орган по опазване на обществения ред. Когато действията на полицейските органи по задържането на лице са извършени при отсъствие на законните за това предпоставки – когато самоличността на лицето е могла да бъде установена чрез посочените в чл. 61, ал.2 ЗМВР способи – чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни, действията на полицейските органи, извършени в нарушение на закона ангажират отговорността на държавата по чл. 1, ал.1 ЗМВР. При преценката за законност на задържането, съдът съобразява и адекватността на предприетите от полицейските служители мерки, в т.ч. прилагането на физическа сила и помощни средства – доколко тези мерки са били оправдани с оглед конкретната ситуация; налице ли са били предпоставките на чл. 72 ЗМВР – противодействало ли е лицето да изпълни разпореждането на полицейския служител; оказвало ли е съпротива и в каква форма; правило ли е опит да избяга или да посегне на живота си или на живота и здравето на други лица, т.е. могли ли са полицейските служители да изпълнят задълженията си и без да прибягват до употреба на физическа сила и помощни средства. При определяне на обезщетението за незаконно задържане, съдът следва да съобрази срокът на задържането и действително претърпените и доказани вреди, както и доколко пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите.
В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че на 04.09.2003 г., около 18 часа се е състояло откриване на нова сграда на районното полицейско управление в гр. В., на което са присъствали официални лица, в т.ч. министъра на Министерство на вътрешните работи и множество граждани. По време на тържественото откриване на сградата, ищецът Н е влязъл в двора на сградата с плакат, на който е бил изписан номер на присъда, с която кметът на града е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление. Бил е поканен от полицейски служител да напусне двора на сградата, на което ищецът се е подчинил, а на улицата полицейският служител Г. , придружен от свой колега е започнал да го дърпа и тегли за ръката; отведен е бил в старото полицейско управление, където е бил задържан до 21 часа. Не е била издадена заповед за полицейско задържане. Бил е съставен акт за административно нарушение, изразяващо се в непредставяне на документ за самоличност. Наказателното постановление, издадено въз основа на акта е било потвърдено с решение № 242 от 04.12.2003 г. по н.а.х.д. № 2595/2003 г. на Русенски районен съд.
На 06.09.2003 г., при провеждане на местния традиционен панаир, на стадиона в гр. В. са се състояли състезания по борба и футболен мач. Около 11,30 часа ищецът Д се е явил на площада със същия плакат; полицейски служители са поискали да ги придружи до управлението, което ищецът е отказал да стори, а при отказа са започнали да го дърпат, ритат и удрят; ръцете му са били извити и поставени зад гърба с белезници; бил е отведен с патрулната кола в сградата на полицейското управление. В 20,32 часа същия ден му е било връчено постановление за задържане за срок от 24 часа, продължено с още 48 часа с постановление на районния прокурор от 07.09.2003 г. Било е образувано бързо полицейско производство; ищецът е бил разпитан като уличено лице в престъпление по чл. 325, ал.2 НК, а на 09.09.2003 г. – като уличен в престъпление по чл. 131, ал2, т.4 вр. с чл. 130, ал.2 НК. На 10.09.2003 г. производството е било изпратено в районна прокуратура със заключително мнение за изготвяне на обвинителен акт и предаване на съд. С постановление на районна прокуратура гр. Р. от 11.09.2003 г., наказателното производство за престъпление по чл. 131, ал2, т.4 вр. с чл. 130, ал.2 НК е било прекратено, а с постановление от 19.09.2003 г., материалите по бързото полицейско производство за извършено престъпление по чл. 325, ал.1 НК са били внесени в районен съд, гр. Р. с предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание по реда на чл. 78а НК. С решение № 114 от 18.03.2004 година по н.а.х.д. № 2200/2003 г. Русенски районен съд е признал Н. Д. в невиновен в това да е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което го е оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 325, ал.1 НК.
Въз основа на така установените факти, Русенски окръжен съд е приел, че вследствие на задържането му под стража на 04.09.2003 г. от 18 ч. до 21 ч.; на 06.09.2003 г. от 11,30 ч. до 22,30 ч. и незаконно прилагане на физическа сила и помощни средства при задържането му на 06.09.2003 година, ищецът Н е претърпял неимуществени вреди, за които му е присъдил обезщетение в размер на 300 лева, платимо от О. д. на полиция гр. Р. на основание чл.1, т.1 ЗОДОВ. Приел е, че ищецът Д е претърпял вреди и от образувано срещу него и впоследствие прекратено производство за извършено престъпление по чл. 131, ал.2, т.4 НК, за което му е присъдено обезщетение от 1000 лева, дължими от О. д. на полиция гр. Р. на основание чл.2 ЗОДОВ, както и вреди от незаконно задържане под стража за периода от 20,32 ч. на 06.09.2003 г. до 20,32 ч. на 09.09.2003 г. и повдигане на обвинение за извършено престъпление по чл. 325, ал.1 НК, по което е бил оправдан, за което му е определено обезщетение в размер на 3000 лева, дължими солидарно от П. на Р. Б. и О. д. на полиция гр. Р. на основание чл. 2 ЗОДОВ. За разликата до предявения им размер – 9000 лева за незаконни задържания под стража на 04.09.2003 г. и на 06.09.2003 г.; 1000 лева за вреди от прилагане на помощни средства при задържането; 5000 лева за повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 131 НК и 16000 лева за незаконно повдигане и поддържане на обвинение по чл. 325 НК, исковете са отхвърлени като неоснователни.
В касационна жалба против решението на Великотърновски апелативен съд, в частта му, с която искът с правно основание чл. 2 ЗОДВ за вреди от повдигане на обвинение за извършено престъпление по чл. 325, ал.1 НК е уважен в размер на 3000 лева, постъпила от Апелативна прокуратура гр. В. се поддържа, че решението е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по приложението на ч. 52 ЗЗД и чл. 5, ал.2 ЗОДОВ - при определяне на обезщетението не е съобразен срокът на протичане на наказателното производство и действително претърпените доказани вреди, както и обстоятелството, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите.
В касационната жалба от О. д. на МВР, гр. Р., с която въззивното решение на Великотърновски апелативен съд е обжалвано в частта, с която на Н. Д. е присъдено обезщетение в размер на 300 лева за задържането му под стража на 04.09.2003 г. и на 06.09.2003 г. и незаконно прилагане на физическа сила и помощни средства при задържането; в частта, с която са присъдени 1000 лева на основание чл.1, т.1 ЗОДОВ за образувано производство за извършено престъпление по чл. 131, ал.2, т. 4 НК, както и в частта, с която е присъдено обезщетение в размер на 3000 лева на основание чл. 2 ЗОДОВ за незаконно задържане под стража за периода от 20,32 ч. на 06.09.2003 г. до 20,32 ч. на 09.09.2003 г. и повдигане на обвинение за извършено престъпление по чл. 325, ал.1 НК. В жалбата се поддържа, че съдът не е обсъдил доказателствата по делото в тяхната цялост и в частност – не е съобразил приетата по делото комплексна психиатрична и психологическа експертиза, съгласно която състоянието на ищеца към момента на инцидентите, довели до задържането му няма отношение към действията на полицейските органи; че не е налице причинно следствена връзка между действията на служителите на полицията и твърдяните от ищеца вреди. Поддържа се, че съдът е приложил неправилно чл.1 ЗОДОВ по отношение на полицейски действия, свързани с опазване на обществения ред, които не съставляват административна дейност; че действията по задържане на ищеца с цел установяване на самоличността му са законосъобразни; че упражняването на физическо насилие не е доказано, както и че е определена неправилна квалификация на задържането на ищеца на 06.09.2003 г., което е осъществено по мярка за неотклонение, постановена от П. на Р. България. Изложени са и оплаквания за определяне размера на обезщетенията в противоречи с чл. 52 ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че обжалваното въззивно решение е правилно предвид формираните крайни изводи за основателност на предявените претенции по чл.1 и чл.2 ЗОДОВ.
Касационните оплаквания, релевирани в жалбата, постъпила чрез Апелативна прокуратура гр. В. са неоснователни. При определяне размера на обезщетението, дължимо от П. на Р. Б. , съдът е съобразил относително кратките срокове на протичане на наказателното производство. Действително, при определяне размера на обезщетението, съдът не е съобразил постановките на ТР № 3 от 22.04.2004 г. ОСГК ВКС и ППВС № 4 от 23.12.1968 г. на ВС на РБ и доказателствата за действително претърпените доказани вреди, както и обстоятелството, че пострадалият не е допринесъл за настъпването им, но с оглед правилото на чл. 271, ал.1, изр. ІІ-ро ГПК и предвид непостъпването на жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната му част, размерът на присъденото обезщетение не може да бъде променен.
Неоснователни са и касационните оплаквания, въведени от О. д. на МВР, гр. Р., че съдът е приложил неправилно чл.1 ЗОДОВ по отношение на полицейски действия, свързани с опазване на обществения ред, които не съставляват административна дейност; че действията по задържане на ищеца с цел установяване на самоличността му са законосъобразни. Предвид изложените мотиви по приложението на чл. 63, т.5 ЗМВР (чл. 70, ал. 1, т.5 ЗМВР отм.), изводът на въззивния съд, че задържането от органите на МВР, осъществявано при невъзможност да се установи самоличността на лицето, съставлява административна дейност на държавен орган по опазване на обществения ред са правилни. Правилна е и извършената преценка за незаконност на извършените действия. По делото не е установено, че задържането е извършено именно с оглед установяване самоличността на ищеца; че полицейските органи са използвали всички предвидени в чл. 61, ал.2 ЗМВР способи, в т.ч. събиране сведения от граждани, които познават лицето, каквито предвид свидетелските показания по делото са присъствали при задържането. Отчетено е, че предприетата мярка не е пропорционална на допуснатото и констатирано след задържането нарушение – невъзможност да се представят документи за самоличност; че задържането е продължило повече от три часа, въпреки установяване самоличността на задържания.
Неоснователни са и оплаквания за неправилна квалификация на действията на полицейските органи, извършени на 06.09.2003 г. от 11,30 ч. до 22,30 ч. и незаконно прилагане на физическа сила и помощни средства при задържането на 06.09.2003 година. Съдът е определил точно правната квалификация, разграничавайки задържането по реда на ЗМВР и това по мярка за неотклонение, постановена от П. на Р. Б. , каквато е наложена с постановление на районния прокурор от 07.09.2003 г. В съответствие с доказателствата по делото, че при задържането ищецът не е оказвал съпротива, нито е правил опит да се отклони, съдът е приел, че употребената физическа сила и поставянето на белезници се явяват неадекватна мярка, предприета в нарушение на чл. 72 ЗМВР.
Обжалваното решение на въззивния съд е постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Съдът е извършил съвкупна преценка на доказателствата по делото, ценейки показанията на разпитаните като свидетели полицейски служители, участвали в задържането на ищеца при условията на чл. 136 ГПК и съпоставяйки ги с показанията на свидетелите очевидци на случая, които отразяват фактите без лична заинтересованост. Изхождайки от показанията на свидетелите Е, К. К. , С. С. , Б. П. съдът е формирал обосновани изводи, че задържането на ищеца е било извършено, за да бъде отстранен от обществените събития поради носения от него плакат; че полицейските служители не са проверявали самоличността на други граждани; че предприетите мерки, свързани с употребя на физическа сила не са били адекватни на поведението на задържания. Неоснователно е и оплакването, че съдът не е съобразил приетата по делото комплексна психиатрична и психологическа експертиза. Съгласно експертното заключение, здравословното състояние на ищеца към момента на прегледа му през 2006 година не е резултат от преживяванията във връзка с незаконното му задържане и повдигнато обвинение. Предявената по делото претенция обаче не е за вреди от заболяване, резултат от незаконни полицейски действия, а за вреди от засягане честта и достойнството на задържания без законно основание; за неимуществени вреди от негативните изживявания поради незаконно предприети полицейски действия.
Както бе отразено по отношение касационните оплаквания, въведени в жалбата на П. на Б. по отношение определения размер на обезщетението, Върховният касационен съд намира, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен тежестта на претърпените от ищеца морални страдания, но предвид забраната за влошаване положението на обжалващия, обжалваното от П. на Б. и О. д. на МВР, гр. Р. въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 275 от 14.11.2008 година по гр.д. № 381/2008 година на Великотърновски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
- Дата и час: 15 Дек 2024, 06:16 • Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]
Не е престъпно да протестираш с издигнат плакат
Правила на форума
Темите в този раздел на форума могат да бъдат само на български език, изписани на кирилица. Теми и мнения по тях, изписани на латиница, ще бъдат изтривани.
Темите ще съдържат до 50 страници. Мненията над този брой ще бъдат премествани в друга тема-продължение, със същото заглавие, като последното мнение от старата тема ще съдържа линк към новата, а първото мнение от новата - линк към старата.
Темите в този раздел на форума могат да бъдат само на български език, изписани на кирилица. Теми и мнения по тях, изписани на латиница, ще бъдат изтривани.
Темите ще съдържат до 50 страници. Мненията над този брой ще бъдат премествани в друга тема-продължение, със същото заглавие, като последното мнение от старата тема ще съдържа линк към новата, а първото мнение от новата - линк към старата.
|
|
4 мнения
• Страница 1 от 1
Re: Не е престъпно да протестираш с издигнат плакат
В горното решение е цитирано решение № 29 от 28.01.2002 г. по н.д. № 671/2001 на ВКС, с което-цитирам "задържането на лице в рамките на 24 часа в изпълнение на заповед по чл. 70, ал.1 ЗМВР до момента на отмяната и по реда на чл. 70, ал.3 ЗМВР, не може да се третира като противозаконно лишаване от свобода, дори когато наказателния съд констатира, че материално-правните основания за това задържане не са били налице."
Не можах да го намеря решението в сайта на ВКС, вероятно не търся правилно. Ще помоля, ако разполагате с това решение да го пуснете тук, или в отделна тема. Полезно е, защото аз мислeх,че незаконния полицейски арест си е противозаконно лишаване от свобода-с произтичащите последици по НК, но се оказва ,че съдебната практика е друга. хубаво-така да бъде. затова-ако някой има това решение-нека да го пусне тук, или даде линк. Благодаря.
Не можах да го намеря решението в сайта на ВКС, вероятно не търся правилно. Ще помоля, ако разполагате с това решение да го пуснете тук, или в отделна тема. Полезно е, защото аз мислeх,че незаконния полицейски арест си е противозаконно лишаване от свобода-с произтичащите последици по НК, но се оказва ,че съдебната практика е друга. хубаво-така да бъде. затова-ако някой има това решение-нека да го пусне тук, или даде линк. Благодаря.
- 111888
- Потребител
- Мнения: 611
- Регистриран на: 13 Дек 2013, 12:08
Re: Не е престъпно да протестираш с издигнат плакат
Това намирам:
Решение № 29 от 28.01.2002 г. на ВКС по н. д. № 671/2001 г., II н. о., докладчик председателят Румен Ненков
Относно правото за задържане на лице за 24 часа
Бюлетин на ВКС, бр. 12/2001 г.
чл. 142а, ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с
чл. 142, ал. 2, т. 6,
чл. 70, ал. 1 и 3 НК
Задържането на лице в рамките на 24 часа в изпълнение на издадена от компетентен полицейски орган заповед по чл. 70, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи до момент на отмяната й по реда на чл. 70, ал. 3 от същия закон не може да се третира като противозаконно лишаване от свобода по смисъла на чл. 142а, ал. 1 НК, дори когато наказателният съд констатира, че материално-правните основания за това задържане не са били налице.
------------------------
Касационната инстанция намира за безпредметно обсъждането на възражението на защитата за липса на субективна съставомерност на деянията с оглед на разпоредбата на чл. 16 НК, защото в рамките на фактическите положения възприети от въззивната инстанция, деянията, за които е постановена осъдителна присъда, от обективна страна не съставляват престъпления по чл. 142а, ал. 2 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 142, ал. 2, т. 6 НК.
С обжалваното въззивно решение е потвърдена присъдата на първата инстанция в осъдителната й част, с която е прието, че подсъдимият Д. като длъжностно лице от състава на Министерството на вътрешните работи - началник на РЗ "Полиция" към РДВР в нарушение на службата си в сградата на полицейското управление противозаконно лишил от свобода С. за времето от 6.00 часа на 5.02.2000 г. до 19.30 часа на 6.02.2000 г. Въззивният съд е констатирал, че престоят на С. в полицейското управление от сутринта на 5.02.2000 г. до около 17.30 часа на същия ден - момента на връчването й на издадената от подсъдимия заповед по чл. 70, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е бил съпроводен с провеждане на беседи както с нея, така и с Ж., с който е живеела на съпружески начала и който е бил заподозрян в приготовление на палеж - тежко умишлено престъпление по чл. 356а НК. Според настоящият касационен състав този престой в сградата на едно държавно учреждение в никакъв случай не съставлява противозаконно лишаване от свобода, защото, така както е прието от предходните инстанции, непосредствено произтича от действия на надлежно оправомощени служители на МВР по провеждане на правно-регламентираната оперативно-издирвателна дейност, насочена съгласно чл. 161, т. 1 ЗМВР към "разкриване, предотвратяване, пресичане и неутрализиране на престъпления" и извършване по законоустановени способи, включително и чрез "вземане на обяснения от граждани" (чл. 162, ал. 1, т. 1 ЗМВР). И двете предходни инстанции са констатирали, че е имало сериозен първоначален сигнал и съответни писмени данни, обусловили поставянето на конкретна задача на оперативна група, в чието ръководство е било включен не само подсъдимия Д., а още и свидетелите К., И. и С. Дори в тази връзка първоинстанционният съд е приел, а въззивният изрично се е солидаризирал с всички негови фактически констатации, че С. е била откарана от дома й до полицейското управление в автомобила на свидетеля И., а не от подсъдимия. При всяко положение обаче обстоятелството, че до връчване на заповедта по чл. 70, ал. 1, т. 1 ЗМВР същата е търпяла известни ограничения, свързани с провеждането на оперативно-издирвателна дейност на органите на МВР през деня на 5.02.2000 г. не съответства на обективния признак "противозаконно лишаване от свобода" по смисъла на чл. 142а, ал. 1 НК. По отношение на престоя на Ж. в сградата на полицейското управление за същия период от време първата инстанция е постановила оправдателна присъда, която не е била протестирана от прокурора, поради което в тази й част е влязла в сила.
С подлежащото на касационна проверка решение е потвърдено осъждането на подсъдимия Д. по чл. 142а, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК за противозаконно лишаване от свобода на Ж. и С. за времето след 17.30 часа на 5.02.2000 г. Единствената негова проява, която се третира като престъпна от предходните инстанции, е издаването и съответното връчване на заповеди за полицейско задържане на засегнатите лица. Вярно е, че посочените действия се намират в причинна връзка с последвалото ограничаване на свободата на придвижване на Ж. и С., но това ограничаване не е противозаконно, защото е вследствие на изпълнението на мерки за административна принуда, наложени по предвидения в закона ред. Заповедите за задържане на лице по чл. 70, ал. 1, т. 1 ЗМВР не са нищожни, защото са издадени в кръга на правомощията на подсъдимия в качеството му на полицейски орган. Те не са били отменени от съда по реда, предвиден в чл. 70, ал. 3 ЗМВР. Абсолютно недопустимо и опасно за правната сигурност е материалната им законосъобразност да се проверява инцидентно в хода на наказателно преследване срещу техния издател и на тази основа преценката на наказателния съд да служи като основа за установяване с обратна сила на незаконност на лишаването от свобода на засегнатите от изпълнението им лица, а точно това е направено с проверяваното въззивно решение, потвърждаващо осъдителната присъда срещу подсъдимия. Последният действително би могъл да носи наказателна отговорност за противозаконно лишаване от свобода по чл. 142а, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК, но само ако поначало не е бил компетентен да постановява актове за принуда по чл. 70 ЗМВР или със свое последващо деяние (действие или бездействие) беше допринесъл задържането да продължи и след изтичане на 24-часовия срок по чл. 71, изр. 2 ЗМВР. Такива фактически констатации обаче не са направени в подлежащия на касационна проверка въззивен съдебен акт, очевидно защото е липсвала всякаква доказателствена основа за това.
Решение № 29 от 28.01.2002 г. на ВКС по н. д. № 671/2001 г., II н. о., докладчик председателят Румен Ненков
Относно правото за задържане на лице за 24 часа
Бюлетин на ВКС, бр. 12/2001 г.
чл. 142а, ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с
чл. 142, ал. 2, т. 6,
чл. 70, ал. 1 и 3 НК
Задържането на лице в рамките на 24 часа в изпълнение на издадена от компетентен полицейски орган заповед по чл. 70, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи до момент на отмяната й по реда на чл. 70, ал. 3 от същия закон не може да се третира като противозаконно лишаване от свобода по смисъла на чл. 142а, ал. 1 НК, дори когато наказателният съд констатира, че материално-правните основания за това задържане не са били налице.
------------------------
Касационната инстанция намира за безпредметно обсъждането на възражението на защитата за липса на субективна съставомерност на деянията с оглед на разпоредбата на чл. 16 НК, защото в рамките на фактическите положения възприети от въззивната инстанция, деянията, за които е постановена осъдителна присъда, от обективна страна не съставляват престъпления по чл. 142а, ал. 2 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 142, ал. 2, т. 6 НК.
С обжалваното въззивно решение е потвърдена присъдата на първата инстанция в осъдителната й част, с която е прието, че подсъдимият Д. като длъжностно лице от състава на Министерството на вътрешните работи - началник на РЗ "Полиция" към РДВР в нарушение на службата си в сградата на полицейското управление противозаконно лишил от свобода С. за времето от 6.00 часа на 5.02.2000 г. до 19.30 часа на 6.02.2000 г. Въззивният съд е констатирал, че престоят на С. в полицейското управление от сутринта на 5.02.2000 г. до около 17.30 часа на същия ден - момента на връчването й на издадената от подсъдимия заповед по чл. 70, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е бил съпроводен с провеждане на беседи както с нея, така и с Ж., с който е живеела на съпружески начала и който е бил заподозрян в приготовление на палеж - тежко умишлено престъпление по чл. 356а НК. Според настоящият касационен състав този престой в сградата на едно държавно учреждение в никакъв случай не съставлява противозаконно лишаване от свобода, защото, така както е прието от предходните инстанции, непосредствено произтича от действия на надлежно оправомощени служители на МВР по провеждане на правно-регламентираната оперативно-издирвателна дейност, насочена съгласно чл. 161, т. 1 ЗМВР към "разкриване, предотвратяване, пресичане и неутрализиране на престъпления" и извършване по законоустановени способи, включително и чрез "вземане на обяснения от граждани" (чл. 162, ал. 1, т. 1 ЗМВР). И двете предходни инстанции са констатирали, че е имало сериозен първоначален сигнал и съответни писмени данни, обусловили поставянето на конкретна задача на оперативна група, в чието ръководство е било включен не само подсъдимия Д., а още и свидетелите К., И. и С. Дори в тази връзка първоинстанционният съд е приел, а въззивният изрично се е солидаризирал с всички негови фактически констатации, че С. е била откарана от дома й до полицейското управление в автомобила на свидетеля И., а не от подсъдимия. При всяко положение обаче обстоятелството, че до връчване на заповедта по чл. 70, ал. 1, т. 1 ЗМВР същата е търпяла известни ограничения, свързани с провеждането на оперативно-издирвателна дейност на органите на МВР през деня на 5.02.2000 г. не съответства на обективния признак "противозаконно лишаване от свобода" по смисъла на чл. 142а, ал. 1 НК. По отношение на престоя на Ж. в сградата на полицейското управление за същия период от време първата инстанция е постановила оправдателна присъда, която не е била протестирана от прокурора, поради което в тази й част е влязла в сила.
С подлежащото на касационна проверка решение е потвърдено осъждането на подсъдимия Д. по чл. 142а, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК за противозаконно лишаване от свобода на Ж. и С. за времето след 17.30 часа на 5.02.2000 г. Единствената негова проява, която се третира като престъпна от предходните инстанции, е издаването и съответното връчване на заповеди за полицейско задържане на засегнатите лица. Вярно е, че посочените действия се намират в причинна връзка с последвалото ограничаване на свободата на придвижване на Ж. и С., но това ограничаване не е противозаконно, защото е вследствие на изпълнението на мерки за административна принуда, наложени по предвидения в закона ред. Заповедите за задържане на лице по чл. 70, ал. 1, т. 1 ЗМВР не са нищожни, защото са издадени в кръга на правомощията на подсъдимия в качеството му на полицейски орган. Те не са били отменени от съда по реда, предвиден в чл. 70, ал. 3 ЗМВР. Абсолютно недопустимо и опасно за правната сигурност е материалната им законосъобразност да се проверява инцидентно в хода на наказателно преследване срещу техния издател и на тази основа преценката на наказателния съд да служи като основа за установяване с обратна сила на незаконност на лишаването от свобода на засегнатите от изпълнението им лица, а точно това е направено с проверяваното въззивно решение, потвърждаващо осъдителната присъда срещу подсъдимия. Последният действително би могъл да носи наказателна отговорност за противозаконно лишаване от свобода по чл. 142а, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК, но само ако поначало не е бил компетентен да постановява актове за принуда по чл. 70 ЗМВР или със свое последващо деяние (действие или бездействие) беше допринесъл задържането да продължи и след изтичане на 24-часовия срок по чл. 71, изр. 2 ЗМВР. Такива фактически констатации обаче не са направени в подлежащия на касационна проверка въззивен съдебен акт, очевидно защото е липсвала всякаква доказателствена основа за това.
- Biby
- Потребител
- Мнения: 329
- Регистриран на: 28 Яну 2002, 20:25
- Местоположение: София
4 мнения
• Страница 1 от 1
|
|
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 21 госта